Централните пловдивски хали са сред най-известните сгради сред пловдивчани – удобното място на сегашния търговски център на Главната и до Капана; широкото и в същото време уютно пространство с дървета и пейки и – разбира се – дюнерите, са притегателна сила и едно от най-оживените точки в центъра. Историята и архитектурните достойнства на самата сграда на Халите обаче са недооценени.
Построена през 1930-те години по времето на кмета Божидар Здравков, още от откриването си тя е обект на много критики – както, заради събарянето на внушителния Куршум хан, така и заради външния си вид, който според някои не кореспондира с околните сгради на Главната. Любопитна е, например, критиката от популярния архитект, учен и историк на Възрожденската българска архитектура (и „баща“ на опазването на Старинен Пловдив) Христо Пеев. Недостатъците в идеите, заложени от Общината, са посочени от него в статия в общинския вестник – издаван от същата тази критикувана община. Споменаваме само, за да направим сравнение – какво е било нивото на диалог преди 80 години, когато Община Пловдив е позволявала критика в собствения ѝ вестник, без да обяви арх. Пеев за някакъв враг.
Темата на следващия материал от изкуствоведа Васил Макаринов е друга – архитектурата на пловдивските градски хали, тяхното построяване, връзките с други подобни сгради, за нереализирания проект на бюрото на арх. Стойко Стойков (построил мнозинството сгради по Главната улица, както и сегашния Военен клуб) и арх. Градинаров:
(линк към оригиналната публикация: https://www.mediacafe.bg/kafeto/istoriq/Arkhitektite-Varakadzhieva-i-Skordev-plovdivskite-gradski-khali-i-industrialnata-arkhitektura-9866/ )
Индустриалната архитектура в България много често остава встрани както от обществения интерес, така и извън дейността на институциите, които трябва да се грижат за запазването на архитектурното ни наследство. Затова, малко по малко, с постоянни темпове, промишлените сгради се превръщат първоначално в примамливи обекти на фотографи с олюпените си мазилки и запустели пространства, което сякаш е последната стъпка преди напълно да изчезнат. Всички се сещаме за софийската Захарна фабрика, от която вече не е останало почти нищо. Съдбата на Прошековата фабрика (пак в София) е още по-гротескна – началото на XXI век тази забележителна сграда бе срината, за да освободи място на нейна лоша реминисценция. Неясно е и бъдещето на тютюневите складове в Пловдив, повечето от които малко по малко си отиват.
Пловдив, тютюнев склад на ул. „Одрин“
Може би една от причините за достигането до това трагично състояние на културните ценности (защото Захарна фабрика действително има такъв статут, при това в най-високата категория „национално значение“) е разположението им в непосредствена близост до жилищни райони и невъзможността за запазване на първоначалната им функция (което, обаче, не означава, че такива структури няма как да бъдат ревитализирани с нова функция). Друга, също голяма, част от индустриалните сгради са все още „обживяни“, не са изменили функцията си, което, обаче, не означава непременно, че са добре стопанисвани. Сред тях голям дял заемат сградите на халите, каквито са построени в редица български градове особено в години между двете световни войни – Пловдив, Стара Загора, Русе, Сливен, Берковица, Асеновград, Ловеч и др. Архитектурният образ на строените такива сгради през 1930-те е изключително характерен, напълно в духа на европейския модернизъм.
Халите в Русе, арх. Борис Бобчев и Петър Марковски
Един от безспорно интересните и значими примери за такива здания е сградата на пловдивските градски хали, открита през 1938 г. Тя добре се вписва в силуета на града, но, изглежда, не се харесва съвсем на пловдивската общественост. Може би това е по-скоро заради историята ѝ, отколкото заради естетическите ѝ качества. За тази обществена оценка вероятно най-силно натежава паметта на мястото – новите хали са заместили Куршум хан. Двуетажната османска масивна сграда е строена през XV век и действително е била изключително ценна. Впечатлила е художници като Цанко Лавренов и Данаил Дечев, които я увековечават в неедна картина. Голямото земетресение от 1928 г., което нанася сериозни щети на редица български градове, поврежда хана доста сериозно. Една от цветните фотографии на французина Албер Кан е интересно свидетелство за състоянието на сградата след това. Ханът е окончателно съборен през 1930 г.
Цанко Лавренов, „Куршум хан“, 1943 г., Национална художествена галерия, София
През 1930-те години се появяват няколко проекта за зданието, което ще заеме мястото на разрушения Куршум хан. Обществеността е информирана посредством периодичния печат за тях. Един от проектите, чиято фасада е публикувана в „Пловдивски общински вестник“ през 1934 г. на архитурното бюро на Стойко Стойков и Борис Градинаров, представлява многофункционална сграда – Хали с доходни магазини и общински дом. Отхвърлен е „от специал. технич. комисия като неизразяващ монументалност и идеята за величие на градския дом.“1. Публикувания във вестника изглед към фасадата към ул. „Търговска“ (днес ул. „Райко Даскалов“) напомня с куловидния обем голям брой обществени сгради – особено банки или общински домове – строени през първата половина на 1930-те г. в България. (Между другото, бюрото Стойков и Градинаров са в списъка с дарителите на средства за пострадалите след земетресението от 1928-а година).
Проект на арх. Стойков и Градинаров, „Пловдивски общински вестник“, бр. 175, 1934 г.
Един от проектите, обаче, е оценен като успешен и се пристъпва към изпълнението му – той е дело на двама архитекти от София – Елена Варакаджиева и Генчо Скордев. Сградата е завършена през 1938 г. като архитектурният образ е решен в духа на модерната архитектура – ясно изразени хоризонтали, оформени от контраста на витрините на партера и светлата каменна облицовка на горния етаж и от редовете от прозорци. Единствен класицизиращ елемент е порталът, „обозначен“ от 4 пиластъра и промяна във височината на корниза. За да не бъде нарушена ниската застройка на улицата (основно двуетажни сгради) не е даден израз на обема на търговската зала с иначе голяма височина. Дискретно изявеният фронтон е декориран от ред от арковидно засводени прозорци, повторени и към източната фасада. Независимо че сградата е заела мястото на безспорно ценния Куршум хан, тя действително е сполучливо попълнение към облика на главната търговска улица на Пловдив. Пресата от това време оценява високо достойнствата ѝ. Във вестник „Литературен глас“ през 1939 г. новопостроените хали са представени като „една от рядко хубавите модерни сгради в Пловдив“2.
Скица на фасадата в "Пловдивски общински вестник“, бр. 195-196, 1937 г.
Но да се обърнем към днешното състояние на сградата. Въпреки дългогодишната лоша практика да не се обръща внимание на промишлената архитектура, все пак пловдивските градски хали са регистрирана като културна ценност от ансамблово значение (прот. №13/98г. на НСОПК). Независимо от този факт множеството неудачни намеси по фасадата не дават никакъв шанс за изява на характерния им архитектурен образ – над витрините са добавени няколко разностилни козирки, югозападният ъгъл е покрит от мрежа от неонови лампи извисяваща се над средата на втория етаж, надстроявани са обеми откъм източната фасада, подменена е и оригиналната форма на покрива. Във вътрешността обемът на търговската зала също не може да бъде усетен заради многото добавени във височина стълбища, тераси и търговски обекти. От интериора липсват и всякакви оригинални елементи.
Актуално състояние на халите
Кои обаче са Варакаджиева и Скордев – архитектите на тази недооценена сграда? Двамата завършват архитектура в Германия през 1925 г., но на различни места – Елена Варакаджиева (родена 1902, София – 1978, София) завършва в Дрезден, а Генчо Скордев (роден 1900, Казанлък – 1986, София) – в Дармщат. След края на 1920-те години откриват архитектурно бюро в София и създават семейство. Проектират и ръководят съвместно строителството на обществени (напр. пощата в Бургас), индустриални (освен пловдивските хали проектират такива в Стара Загора, тяхно дело е и кланицата в Хасково) и жилищни сгради, хижи и училища.
.jpg)
Вестник „Литературен глас:, бр. 431, 19 април 1939 г. Снимката е предоставена от Илиана Иванова
През 1934 г. – четири години преди пловдивските градски хали – са отворили вече врати общинските хали в Стара Загора, също по проект на Варакаджиева и Скордев. Основният акцент тук, обаче, е извисяващата се кула, контрастираща с хоризонталните елементи на сградата. Характерен декоративен мотив тук са арковидно засводени прозорци, които също като в Пловдив маркират фронтоните на търговската зала, но се проявяват като мотив на множество места – върха на кулата, подходите към някои от входовете на сградата и др. Романтичната им идея е подкрепена и от каменния цокъл и обзиданите с камък малки прозорчета на кулата.
Общинските хали в Стара Загора. Снимка от фонда на Регионална библиотека „Захарий Княжески“, Стара Загора. Източник: www.bgspomen.com
Относно Стара Загора друг, но нереализиран, проект на архитектите Варакаджиева и Скордев от 1930 г. за същата сграда се съхранява в Държавна агенция „Архиви“ в София. Проектът отново съдържа елемента с кулата (разположена тук в югоизточния край на сградата), но ги няма романтичните елементи. Интересното е, че архитектурният образ доста наподобява този за пловдивските хали. Главната фасада отново е решена с големи витрини по протежението на целя партер и с редици от прозорци на горния етаж, а обемът на търговската зала също е отдръпнат (за разлика от реализирания проект). Най-силно впечатление, обаче, правият отявлено големите остъклени площи – свидетелство за интереса към материалите и технологиите, чието разгръщане тъкмо индустриалната архитектура предлага. Интересът на архитектите Варакаджиева и Скордев към този похват в контекста на модерната архитектура, е показателен за начина на мислене и е напълно в духа на времето.
Общински хали в Стара Загора, компютърна рисунка-копие на нереализиран проект, съхраняван в Държавна агенция „Архиви“
Територията на България е осеяна с голямо количество промишлени сгради от края на XIX и първата половина на XX век. Някои от тях притежават високи архитектурни достойнства, които чакат да бъдат оценени и да им се вдъхне нов живот посредством уместни реставрации, запазващи максимално архитектурния им образ. Пловдивските хали са само един от многото примери за сгради, които, поради настоящото си състояние, могат трудно да бъдат възприети като стойностни. Изучаването на индустриалната архитектурата би бил малка, но много важна крачка за осмисляне и оценка на това наследство. Надеждата е, че от увеличаващата се дистанция на времето ще бъде пробуден интерес към него, ще се случват ползотворни дебати, които ще раждат ценни идеи за бъдещето му преди да е настъпил момента, в който образците на индустриалната ни архитектура съвсем ще изчезнат.
Литература:
„Пловдивски общински вестник“: брой 175, стр. 8, 1934 г., брой 195-196, стр. 16, 1937 г. и брой 206, стр. 7, 1937 г.
„Литературен глас“, брой 431, 19 април 1939 г.
Миркова, Мария „Творец с разностранен талант. 100 години от рождението на ст.н.с. I ст. Генчо Скордев“. Арх–Арт (8–15 ноември 2000 г.), стр. 22.
Стоилова, Любинка. ”Регионални отражения на Модерното движение в българската архитектура между двете световни войни. Приносът на жените”, “Художнички на Балканите/Women Artists on the Balkans”, тематичен брой, С., Проблеми на изкуството, 4 (2002): 29-34.
1Пловдивски общински вестник, бр. 175, стр. 8, 1934 г.
2Литературен глас, бр. 431, 19 април 1939 г.
