Васил Макаринов е изкуствовед, уредник в Национален политехнически музей и член на изследователската група „Български архитектурен модернизъм“. Вече повече от 5 години активно се занимава с проучвания и популяризиране на архитектурата от периода между двете световни войни чрез статии, лекции и актуалната пътуваща тематична изложба, която бе в Пловдив преди няколко месеца, а в момента е в Ямбол.
В пътуванията и проучванията си из цялата страна открива много данни за архитектурната история на България. Една от големите му страсти обаче е неговият роден град – София. В следващия текст той разказва за един от неговите любими архитекти – Васко Василев, автор на някои от най-впечатляващите модернистични сгради в България. Текстът ще бъде публикуван в KAPANA.BG в две части:
(линк към оригиналната първа публикация: https://kapana.bg/zabraveniyat-grad/item/10911-арх-васко-василев-–-ваятелят-на-модерната-архитектура-с-класицистичен-уклон)
Работейки по дейността на групата „Български архитектурен модернизъм“ непрекъснато се сблъсквам с факта, че архитектурното изкуство на междувоенния модернизъм е все още недостатъчно добре разпознавано като ценност – както в обществен, така и в административен смисъл. От това съвсем естествено произтичат редица историографски проблеми. Като резултат се оказва, че много голяма част от историята на архитектурата от времето между войните – навлизането на Модерното движение у нас – не се познава от широката общественост. Интересът е слаб дори и сред архитектите – изключение прави може би единствено д-р арх. Любинка Стоилова – дългогодишен и отдаден на тази архитектура изследовател, чиито проучвания дават ценна основа за нашата работа.
Неразпознаването на стила на модернизма като ценен бихме могли да си го обясним преди всичко с новата посока, по която по идеологически причини е поведена архитектурата в годините след края на 1940-те. През 1948 г. се слага край на частната архитектурна практика, а архитектурните бюра – понякога обединяващи две допълващи се една друга творчески личности – спират да функционират. Макар това положение да се разхлабва след Априлския пленум от 1956 г., може би в следващите години наследството на по-раншния модернизъм е все още прекалено ново, за да бъде припознато като ценно. Проблемът е комплексен, но и вероятно 10-20 години не са били достатъчно дълъг период, за да се направи преценка от дистанцията на времето, а вероятно инерцията след това не позволява задълбочаване на проучванията. Все пак познаваме архитекти като Георги Овчаров, Станчо Белковски, Иван Данчов, Сава Овчаров и др. – майстори на едни от големите обществени сгради, които трудно биха могли да се подминат – но десетки други остават напълно анонимни. Проблемът е най-ясно откриваем при апартаментните сгради в София, които формират изгледа на значителна част от софийските улици, но за сметка на това техните архитекти не се познават, а често пъти изчистеният им от орнаменти облик кара хората да ги припознават като „социалистически“.
Сред непознатите имена е това на арх. Васко Василев. На него се приписват 3 апартаментни сгради, публикувани в книгата „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, издадена 1977 г. Там научаваме, че негови проекти са сградите на бул. „Ал Стамболийски” № 49, ул. „Гладстон” № 27 и бул. „Витоша” № 63.
Кой обаче е арх. Васко Василев? Само едно име, което познаваме само с тези апартаментни сгради? Името му не фигурира в почти нито един справочник за българската архитектура, напълно непознато е дори за студентите, изучаващи специалността. Кратък поглед по фасадите на въпросните апартаментни кооперации дава съвсем ясна индикация, че тук става дума не просто за архитект, запознат и следващ стилистичните особености на най-високите примери за модерна архитектура в Европа, ами напълно осъзнат и пропит от модерния стил майстор. И 3-те споменати работи правят впечатление със някои особени белези и комбинации от елементи, които придават неповторима изразност на неговото творчество.
Най-ранната от сградите, приписани на архитекта в „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, е апартаментната кооперация на бул. „Ал. Стамболийски” №49 от 1932 г. Сградата представя възможността за майсторско овладяване на иначе доста тясната и висока фасада. Забелязва се интересът към стъклото, проявяващ се тук под формата на вертикалния акцент – остъклението на стълбището, изпълнено от стъкла с тънки метални профили, оформено като непрекъсната отвесна ивица. Това се явява като контрапункт, който дава изява на хоризонталното лентовидно остъкление – изпълнено само през 2 оси поради тясната фасада. Това е един от много ярките белези на архитектурата на модернизма, също и един от 5-те принципа на Льо Корбюзие. Интересен акцент тук са лоджиите. Техните парапети представляват двуизмерни и силно стилизирани балюстри, които в комбинация двете конзоли и колоната със семпъл капител говорят и за интерес към класическата стилистика.
Следващата известна сграда на архитекта, находяща се на ул. „Гладстон” № 27 – малка 4-етажна апартаментна сграда – е забележителна със своите експресивни конвексни форми, извити стъкла и огромни витрини. Годината на завършване е изписана в мозайката на прохода към двора – 1943. Изключително впечатлителна е въпросната сграда и в интериор – елегантните конвексни и конкавни извивки са основен композиционен елемент на фоайетата и стълбището, като дори вратите на жилищата следват тези форми. Интересът към фината моделировка е доловим и от мозайките. Те са съставени от абстрактни композиции – линии, кръгове и квадрати – насочващи ни към супрематистките творби на Малевич, рисувани през второто десетилетие на XX век. Тежненията към класицизма не са подминали и този проект на архитекта – такива откриване от една страна в класическата симетрична композиция на фасадата и от друга – при двете ниши при прохода към двора, така и при стилизираната извивка на металните елементи, запълващи шлица на парапетите.
Най-късната от упоменатите 3 сгради се намира на бул. „Витоша” № 63 – тя е ъглова и се намира на кръстовището с ул. „Хан Аспарух”. Композицията ѝ е интересна поради плавното и елегантно преминаване от модернистичния ъгъл към кръстовището с лентовидни прозорци-витрини с извити при преминаването им през ръба стъкла, към по-класицизираната и тежка част откъм булеварда, характерна с тесни и високи двукрили прозорци (някои с фронтони) и корниз с разработени конзоли. Този класицизъм е подсилен и от облицовката с бял врачански камък, какъвто можем да забележим и при предните две сгради, които разгледахме. Зданието е проектирано доста късно – през 1946 г., което го прави може би една от най-късните междувоенни прояви на модернизъм от времето преди забраната на частната архитектурна практика през 1948 г. Но в същото време е демонстрация на зрелия вече почерк на арх. Василев, след повече от десетилетие архитектурна практика.
До преди няколко години това бе всичко, което знаех за арх. Васко Василев – споменатите 3 апартаментни сгради, което изглежда някак обидно малко на фона на тази ярка изразност която носят те. Красивите експресивни обтекаеми форми в много премерена комбинация с класицистични отгласи не може да са проява на случаен творчески импулс, а по-скоро са напълно осъзнато и ясно търсене на стил. Смелата употреба на стъклени елементи и богато разработените интериори на ул. „Гладстон“ също не са случайни, ами подсказват желание за прокарване на изкуството на архитектурата в най-малките детайли с изразността, която те могат да носят.
Така че търсенето на информация трябваше да продължи и след това. При търсене в Интернет единствено няколко публикации упоменават арх. Васко Василев като автор на хотел „Орфей” в Пампорово и на хотела на Копитото нас София. И до тук!
Но, за по-новите открития за архитекта – във втората част!
(втора част - линк към оригиналната публикация: https://kapana.bg/zabraveniyat-grad/item/11720-арх-васко-василев-–-ваятелят-на-модерната-архитектура-с-класицистичен-уклон-ii-част)
Васил Макаринов е изкуствовед, с интерес в сферата на архитектурното наследство и по-специални – българската архитектура между двете световни войни. От години се занимава с проучване и популяризиране на наследството, от 2018 година е съ-председател на фондация „Български архитектурен модернизъм“. Работи като уредник в Националния политехнически музей.
Преди няколко седмици публикувахме първа част от статията за едно от по-слабо познатите имена от междувоенната архитектура – Васко Василев, проектирал основно в София. В нея той разказа за някои от интересните сгради, проектирани от арихтекта, както и стилистичните им особености. Ето и втората част, свързана с живота на Васко Василев:
Едно от интересните открития, които в работата ни, като изследователска група (а отскоро и фондация) „Български архитектурен модернизъм“ сме направили е може би най-впечатляващия в техническо отношение проект на Васко Василев – сградата на Теодора и Стефан Пейкови на бул. „Цар Освободител“ № 10 в София – издателите на „Икономия и домакинство“ и други списание от 1930-те и 1940-те. След откриването на галерия “Swimming Pool” (названието ѝ е достатъчно красноречива за онова, което се очаква като пространство) и разговор с любезните ѝ и отзивчиви стопани се оказа, че и тя също е проект на архитекта. Може би „откритие“ е малко пресилено да се каже, тъй като информацията единствено не е била широко обществено достояние, но от гледна точка на архитектурната история – това е нещо значимо.
Сградата, в която сега се помещава галерия Swimming Pool e проектирана през 1939 г. с басейн на покрива, който е трябвало да служи като балнеолечебен към клиниката на сина на семейството. Пространството на покрива представлява чудесна реализация на един от принципите на льо Корбюзие – за използваем покрив-градина. Покривът откъм южната страна на сградата е оформен на няколко нива с тераси с тръбни парапети и стълбища, а на най-ниската се намира и същинският басейн. Сградата е с 4 жилищни етажа (с по едно жилище на етаж) Партер и мецанин, които са помещавали заведение (част от мецанина се осветява от оберлихт) и подземие. Подземното ниво е с височина 2 етажа и е било първоначално предвидено за куклен театър, но планът не се е осъществил. След откриването на сградата през 1942 г., там се оформя бирхале. За съжаление, семейство Пейкови успява доста за кратко да се радва на изградената от тях прекрасна сграда – в годините след 1944 г. тя им е отнета от новата власт. След 1989 г. наследниците успяват да я реституират и отново стопанисват главозамайващия покрив, където се помещава галерия.
Малко по-късно успях да ес срещна и с г-жа Р. Василева, снаха на Васко Василев. От нея успях да получа ценни сведения както за живота на архитекта, така и за някои от проектираните от него други сгради, за които към момента имаше само и единствено подозрения. Снахата на арх. Василев, разбира се, беше съвсем наясно за историята на сградата на Пейкови, така че тя само потвърди авторството. Но едновременно с това посочи още няколко здания, при които почеркът на архитекта е съвсем ясно четим, а именно: симетрични композиции, каменни варовикови облицовки, експресивни обтекаеми форми, огромни витрини, извити стъкла, вдаден последния етаж с тераса и завършек с пергола. Това са ъгловата сграда на бул. „Евл. и Хр. Георгиеви“ и ул. „Женева“ от 1943 г. (годината е изписана на металната врата на двора) и двете доста приличащи си една с друга на ул. „Генерал Гурко“ № 45 и на бул. „Патриарх Евтимий“ № 12 (последните две – проектирани и изпълнени в края на 1930-те). Сградата на ул. „Гурко“ обаче смайва с интериора си. Напълно очаквано – по думите на снаха му, архитектът сам е проектант на дизайна на интериорите, така че приликите с неговия шедьовър на ул „Гладстон“ № 27 съвсем не са плод на случаен художествен изблик. Широкото фоайе е оформено на две нива с различни стълби и заходи, отвори и колони, които предлагат на посетителя множество и различни гледки – като сцена, за което подпомага и мозайката, решена в абстрактни геометрични елементи, при които дори се улавя отзвук от футуризма. Основен акцент е един елемент, за който можем да кажем, че има дори статут на скулптурна творба със своята майсторска извивка. Същите извити форми могат да бъдат видени и на таваните на площадките пред апартаментите, които смъкват височината и дават възможност за поставяне на скрито осветление.
Снахата на арх. Васко Василев разказа и интересни детайли около биографията на архитекта. Роден е около 1900 г., син на главния инженер на София, по спомените ѝ завършва архитектура в Линц, като започва да проектира през 1930-те. Движел се е сред високите слоеве на обществото и се е познавал с редица хора на изкуството. Притежавал е творби, получени като личен подарък от Бенчо Обрешков, Васка Емануилова, Марио Жеков и др. След 1948 г., когато е забранена частната инициатива и архитектурно му бюро, престава да работи, но талантът му бива оценен и успява да проектира няколко големи хотела – „Орфей“ и „Мургавец“ в Пампорово, хотела на „Копитото“ (Витоша). Реализира и проект извън България – проектира хотел за свой приятел, емигрирал преди години в САЩ. Умира във втората половина на 1974 г.
Като всеки архитект с частна архитектурна практика, и арх. Васко Василев има свое бюро. То се е помещавало в сградата на Витоша № 23, проектирана също от самия него. Ателието се е намирало в мецанина, характерен със своето лентовидно остъкляване по ширината на цялата фасада. Бидейки по-ранен негов проект, тук фасадата е може би не чак до такава степен експресивна, но трябва да се отбележи, че тук важен композиционен елемент са двата лизена, фланкиращи еркерите. За съжаление, при преустройства след Втората световна война сградата е загубила характерния си завършек, за който много бегло можем да придобием идея от няколко архивни снимки, на които се забелязва, че те се извисяват над корниза.
Още една сграда също се свързва – съвсем директно – с живота на архитекта. Това е зданието, в което самият той е имал апартамент. Разбира се – проектирано е от него (и завършено през 1935 г), като напълно очаквано и интериорите заслужават внимание. Намира се на бул. „Патриарх Евтимий“ № 28. На последния етаж (вдаден, с тераса, както и други негови проекти) е било неговото собствено жилище. По думите на снаха му, която неведнъж е посещавала апартамента, всичко в изпълнението на интериора подсказва за внимание към детайлите и материалите – използвани са мраморни покрития, а към булеварда апартаментът се ослънчава от няколко огромни витрини. Фасадата, макар доста сдържана, също е любопитна – с употребените 2 вида мазилка, деконструиращи плоскостта. Силно впечатление прави осветлението на стълбището – осветителните тела са вградени в ламперията и също, сами по себе си, препращат към архитектурни форми посредством геометризираната си моделировка.
Към редицата от апартаментни сград, дело на архитекта, трябва да спомена и тези на ул. „Струмица“ № 1, бул. „Витоша“ № 28 и на бул. „Патриарх Евтимий“ № 46 от края на 1930-те. Няма да се спирам на подробен анализ на техните достойнства – очакванията за художествения решения в интериорите напълно се оправдават, а екстериорите потвърждават устойчивостта на стила на майстора.
Архитект с ясно осъзнат стил, без компромиси към изразителността на техниките и материалите на времето, „модерен“ във всички смисли на думата – без никакви съмнения името на арх. Васко Василев може и трябва да се нареди до това на изявените софийски архитекти от междувоенния период. Информацията, обаче, е твърде оскъдна и търсенията трябва да продължат, тъй като и малкото познати негови проекти говорят за много силен творчески заряд, който надали се е ограничил само в познатите ни няколко сгради.
