Изкуството в България между двете световни войни е специфично с прехода от сецесион и символизъм към "Новата предметност". В началото на 20-те години силно влияние има модернизмът в живописта, а важна тема през целия период е темата за "Родното".
Сред архитектите има и много творци в други сфери на изкуствата. Един от най-изявените е Иван Бояджиев.
Духът на времето е въплътен от темата за родното - или чрез темата, рисувайки селски или природни пейзажи, или пък чрез стила - като много творци пречупват гледната си точка през тази на възрожденските зографи или средновековните иконописци. Бояджиев е сред групата най-модерни творци, макар и също да рисува по теми, свързани с народни легенди. Типично в неговото творчество е квадратната композиция на платното, ярките цветове и честото изместване в страни на главния обект.
В първите години след Първата световна война най-интересен е животът около кръга на Гео Милев и неговото списание "Везни". След смъртта му през 1925 година модернистките течения в живописта забавят своя ход. Смъртта на друго влиятелно име - Иван Милев през 1927 година - също подпомага забавянето на този процес. Следващите години са свързани с по-стабилни пластически стойности под влияние на "Новата предметност".
Може би най-изявеното име на модернист - архитектът Николай Дюлгеров - прекарва голяма част от живота си в Италия, където работи като проектант и дизайнер, активна част от Втората вълна на футуризма. Той все пак свързва живота си с родината и своя Кюстендил, като има информация за проектирани от него сгради, самият той се връща няколко пъти в България.
Също както в архитектурата, през тези години се засилва ролята на жените и в живописта. Основава се и специално дружество, обединяващо жените-художнички. В по-ранните години те творят в специфични жанрове, като дамския портрет, натюрморти и др. подобни, но постепенно се еманципират и картините им стоят безкомпромисно до мъжките в художествените галерии. Сред слабопознатите произведения от периода е портрета на архитект Лили Патева-Босева от художничката Мара Цончева през 1943 година.
След 9 септември 1944 година художественият живот в България се преорганизира коренно. Заедно със затварянето на частната архитектурна практика се прекратяват и индивидуалните художествени идеи - налага се социалистическият реализъм, в който художествените произведения трябва да служат на партията. Художественият живот поема по изцяло нов път.
