Софийската кланица (1928-1932 г.) - ярък обект на българското индустриално и архитектурно наследство (в контекста на европейската практика)

(линк към текста в Academia.edu: https://www.academia.edu/33311315/Софийската_кланица_1928_1932_г_ярък_обект_на_българското_индустриално_и_архитектурно_наследство_в_контекста_на_европейската_практика_)

Деветнадесетият век е повратен момент в историята както на развитието на техниката и технологиите, така и по отношение на човешката мисъл. Това е времето на интензивно развитие на всички точни науки, а личностите, занимаващи се с тях от статут на „философи“ придобиват такъв на „учени“. Познанията се систематизират, класифицират и осмислят. Осъзнатата и ценена научна мисъл довежда до идеята за практическата използваемост на натрупаното през вековете познание, до идеята за утилитарността на човешките дела. В този ред на мисли и в тази обстановка индустриалната революция е един напълно очакван и естествено дошъл момент. Трябва да очакваме, че това ще бъде и времето на усъвършенстването на машинното производство. Относно архитектурата, индустриалната революция се явява един от много важните моменти по отношение на строителството на сгради за промишлеността и оставя своето ярко отражение в строителната практика на XX век. Архитектурата на промишлените постройки Индустриалната архитектура, бидейки натоварена с утилитарни функции, е първата, която усвоява и прилага в най-чист вид новите инженерни достижения на XIX в. Металните конструкции, целящи да преодоляват много по-големи площи отколкото традиционните методи, съумяват и намиращи приложение през XVIII в. само при конструкцията на мостове, през XIX в. влизат в по-широка употреба при строежите на изложбени зали (Кристалният дворец в Лондон, 1851 г.), покрити пазари (парижките хали, 1858 г.; магазинът „Бон Марше“ в Пари ж, 1876 г.) и производствени обекти (галерията на машините в Париж, 1889 г.). Причината за бързото навлизане на нововъведенията е утилитарността – необходимостта от една страна от покриване на все по-големи площи без да се има предвид естетиката (според някогашния идеал за класическа красота), а от друга – по-голямата бързина при строителството на тези структури поради факта, че точно заради индустриалното производство е възможно тиражиране на на еднотипни стандартизирани части (напр. метални греди). До началото на XVIII в. все още желязото е скъп материал и се използва в строителството главно като съединителни елементи и малки детайли. Методът за добиването му е все още крайно неефективен – с дървени въглища. Проблемът е решен в първата половина на века, когато вече се използват каменни въглища, а в последствие и кокс1 . С настъпването на XX век навлиза нов строителен материал – стоманобетонът2 . Както в случая с желязото, и той намира своето най-ранно приложение тъкмо в строителството на фабрики, складове и железопътни съоръжения. Един от пионерите при употребата му е небезизвестният френски архитект Огюст Пере, който го прилага още в първите години на новия век, както в жилищната сграда на ул. Франклин“ (1903 г.) в Париж, така и при гаража на ул. „Понтийо“ (1905 г.) 3 . От гледна точка на настоящата разработка ключово значение има точно изграждането на гаража поради факта, че при проекта му се търси преди всичко утилитарност. Ето защо е естествено да очакваме при него да видим приложението на стоманобетона в качеството му по-скоро на техническо средство, отколкото на художествена форма, както го прилага и самият Пере. В първите години на миналия век стоманобетонът се прилага все още плахо – при представителни обществени обекти стремежът е конструкцията му да бъде максимално скрита и незабележима. Съвсем по друг начин изглежда обаче строителната практика с настъпването на следващите десетилетия – новият строителен материал намира широко приложение при новите индустриални строежи. В България също към 1920-те години материалът е много широко прилаган при изграждането на складове, големи халета, производствени помещения и пр. в големите индустриални центрове на страната. Употребата на стоманобетона е затвърдена след Чирпанското земетресение от 1928 г. като превантивна мярка, наложена със закон, срещу бъдещи разрушения. Към 1930-те години строителната практика в България показва познаване на възможностите на материала и прилагането му за засводяване на големи площи – производствени пространства, концертни, театрални и кино зали и хали. Кланичното дело по света и в България Освен че е производствено предприятие, кланицата има и хигиенни задачи, а възникването им трябва да се търси точно по тази линия. Медицината в римско време бележи бързи темпове на развитие, което опосредства разбирането, че немалка част от болестите по животните могат да бъдат пренесени сред хората чрез консумация на месо от болно животно. Необходимо е осигуряването на контрол и съблюдаване на хигиенни норми. Клането в частни дворове затруднява упражняването на този контрол, особено в големите градове. Като резултат се забелязва стремеж за ограничаване извършването на тази дейност на случайни места и създаване на по-хигиенична среда и начин на съхраняване на месото. Първите кланици обаче се създават едва през XIII-XIV в., като до XIX век контролът е бил твърде слаб.4 Медицинската наука на XIX век – отново заедно с проследените по-горе процеси – успява с точност да установи връзката с конкретни паразити у животните, които могат да доведат до заболявания при хората, след което контролът се поверява на ветеринарните власти. Законите в западна Европа регламентират клането на животни само в пригодените за това кланици. Едновременно с това се забраняват и частните такива. В България клането на животни попада под законовите регулации веднага след Освобождението – първият регулационен правилник е от 1894 г., последван от законите, отнасящи се до ветеринарната служба от 1897 г. и 1906 г. По това време още клането се осъществява в салхани – малки едноетажни каменни или кирпичени сгради (а понякога дори и навеси) с дъсчени подове, построено до река или върху самата нея.5 Такъв печален изглед имат кланиците дори и в развити европейски страни до 1930-те години6 . Първите по-ефективни и строги стъпки към организация на кланичното дело са следствие от Закона за надзора върху съестните продукти от животински произход (1922 г.) и Закона за санитарно -ветеринарната служба (1924 г.), след които единствено общините имат право да изграждат и стопанисват кланици, а контролът е поверен на ветеринарния отдел на Министерството на земеделието и държавните имоти. Според новите закони строителството на частни кланици е забранено, а съществуващите такива трябва да бъдат затворени; всяка община с население над 3000 жители е длъжна до има кланица, а тези с по-малко жители са – да осигурят определени места за клане на добитък. На тези места клането се осъществява без да се съблюдават никакви хигиенни норми и без никакъв контрол.7 Салханите в България съществуват няколко години след приетите закони, тъй като първите кланици започват да се изграждат едва през 1928 г. 8 Приетите в първата половина на 1920-те регулации за кланиците предявяват и концепцията на бъдещите кланични постройки. По закон по-големите кланици трябва да съдържат: 1) кланично тържище за добитък; 2) обори; 3) кланични зали; 4) хладилници; 5) изолационна кланица, стерилизатор, лаборатория; тържище за месо; 6) сушилня и склад за кожи; 7) червачница, торище; 8) месопреработвателни заведения, инсталации за топене на тълстини; 9) административни постройки, борса, ресторант, жилища за персонала.9 Относно системата на строеж – за разпределянето на отделните звена в кланичното предприятие – за нашите условия е приета френско-немската смесена система, при която постройките се централизират около едно ядро, разделено на две части от съединителен коридор, като от едната страна са кланиците, а от другата – хладилниците.10 Както вече споменахме, от края на 1920-те години в страната започва изграждането на същински кланици, при които се съблюдават изискуемите хигиенни норми. Сред големите и значими предприятие са кланиците в Пловдив (1931-34 г.), Лом (1933-34), Варна (1935-36 г.), Русе (1935-36 г.), Велико Търново (1935 -36 г.), Свищов (1936 г.), Шумен (1938 г.), Видин (1938 -39 г.), Стара Загора (1938 -39 г.) и др.11 Сред тях, разбира се, е и кланицата, която е обект на настоящото проучване и най-голямата в България – Общинската кланицата в София, проектирана през 1928 г. и завършена през 1932 г. История на строежа на софийската кланица В годините след приетите през 1922 г. и 1924 г. закони все още не се изграждат много и големи кланици. Първите по-значими стъпки се случват през 1928 г. в столицата. Тогава Софийската градска община обявява анонимен международен конкурс за кланица. Получени са повече от 40 проекта, много от които – от чужбина. Конкурсът се журира от множество специалисти от различни области: архитекти, инженери, лекари, ветеринари, стопановеди, юристи, общински съветници и др. Председател е тогавашният кмет на София – ген. Владимир Вазов. Суперарбитър е холандецът проф. Ван Дер Слоотен – специалист по кланично и хладилно дело, чието становище оказва решително значение за окончателната оценка и избор на проект. По задание на конкурсната програма е предвидено авторът/авторите на проекта с найвисока оценка (I премия) да ръководят и строителството. Първа премия обаче не се присъжда, а на II място е класиран проектът с мото „Сердика“ на софийските архитекти Петър Марковски и Борис Бобчев12 . Сред другите участници в конкурса са удостоеният с III премия проект на арх. Коста Николов и арх. Ст. Босолов (мото „С. М. К.“), и откупеният проект на архитектите С. Ковачевски, Капитанов, Атанасов и Абрашев (мото “Patria”) 13 . Тъй като първо място не е присъдено, се преминава към изпълнението на класирания на II място проект – на архитектите П. Марковски и Б. Бобчев. Все още млади и без много изпълнени проекти зад гърба си, общинският съвет смята, че би било рисковано ръководството на строежа да бъде поверено на тях. Поради това за целта е учредено строително бюро „Кланица“ с административен персонал от около 30 души.14 Кланица за свини. Перспективна рисунка към проекта на архитектите, публикувана в сп. „Архитект“ Строителството на кланицата започва повече от две години след обявяване резултатите от конкурсната програма – основният камък е положен на 1 май 1931 г. , а строителството привършва на 13 декември 1932 г. 15 Строежът е извършен от българското акционерно дружество „Циклоп“.16 За кланицата е отреден парцел от 130 хил. м 2 в кв. „Малашевци“. Изборът на мястото е аргументиран и с комуникационните и хигиенни условия. Важно условие за рентабилността на кланицата е да има връзка с железопътна и шосейната инфраструктура. Също така местоположението трябва да бъде проветриво и лесно за снабдяване с вода. Формата на парцела – равнобедрен триъгълник – създава големи трудности на проектантите, но все пак проектът на Марковски и Бобчев доста рационално организира постройките радиално, с център – върха на триъгълника при кръстовището на улиците „Орландовска“ и „Малашевска“17 . Трябва да се отбележи, че през следващите години арх. Петър Марковски реализира още няколко големи индустриални проекта. Той е проектант на кланиците във Варна, Русе, Велико Търново, Свищов, Шумен и Лом18, а в съавторство с арх. Стоян Ковачевски реализира през 1935-1939 г. и сградата на русенските общински хали. Участва и в градоустройствени проекти – през 1935 г. печели конкурс за оформлението на центъра на град Варна19 . Организация на кланичните площи с оглед рационализацията на кланичния процес. Ще разгледаме функционалното разпределение на комплекса като по реда на производствения процес – започвайки от доставянето на месо и стигайки до хладилниците – от север на юг. Кланицата е организирана ветрилообразно, а сходните по функция звена са организирани в дъги. Железопътната линия, свързваща кланицата с инфраструктурата, се намира в северната част на парцела, откъм кв. Малашевци. Проектът за нейното местоположение, който би повторил по-раншното ѝ трасе, обаче влиза в конфликт с проекта и би лишил кланицата от предвиденото за източния ъгъл на парцела пазарище.20 Все пак предложението на архитектите Марковски и Бобчев не е прието и железопътното трасе преминава през въпросния край на парцела на кланицата, както се и вижда от по-късния ситуационен план от 1930 г. 21 . Ситуационен план (реализиран), публикуван в сп. „Архитект“: 1. Коловози; 2. Открити клетки и навесите за предварителен ветеринарен медицински контрол; 3. Торище; 4. Обори; 5. Кланични зали; 6. Съединителен коридор; 7. Компресори; 8. Хладилници; 9. Дирекционна сграда; 10. Терени за бъдещо разширение на кланицат Непосредствено след железопътните линии са разположени и открити клетки за животни (с площ от 3.600 м2). Те са последвани от навесите за предварителен ветеринарен медицински контрол (1.700 м2 ). Първата голяма група от масивни постройки със стоманобетонов скелет са 3-те кланичните обора – за дребен добитък, за свине и за едър добитък (3.600 м 2 ) и склада за птици (312 м2 ). Там е предвидено животните да остават от 2 до 3 дни22 до момента на клането. В дъгата на оборите е разположено и торище с помещение за почистване на стомасите (912 м2 ). За да се улесни комуникацията, в осите на оборите е организирана дъгата със същинските кланици за съответния вид животни. Те представляват 5 радиално разположени постройки – 2 за дребен добитък (1.900 м2 ), 1 за свине (1.200 м2 ) и 2 за едър добитък (1.900 м2 ). Всички те са снабдени с черварници и служебни помещения. На запад от тях е изградена и по-малка по площ кланица за птици (570 м2 ), чието разширение е заложено в проекта23 . Петте кланици (с изключение на кланицата за птици) са директно свързани към съединителен коридор (хала) с площ 2.700 м2 . Той представлява голяма покрита „улица“, която съединява кланичните зали и черварниците с хладилниците. Необходимостта от топла връзка между кланиците, съединителния коридор и хладилниците се обуславя от свързването с висящ релсов път. Това е и мястото, където месото се разпределя – част от готовата продукция, предназначена за града, се товари тук, на закрито, в колите и камионите, което предпазва месото от замърсяване.24 Останалата част от продукцията се складира в хладилниците, разположени на юг от съединителното хале. Към тях има и машинно отделение за компресор, като цялата площ (заедно с хладилниците) е 3 400 м2 . 25 Към комплекса на кланицата също така има и дирекционна сграда с жилища за лекарите (520 м2 ), построена отделно от съединителното хале и кланицата, откъм входа към ул. „Малашевска“. Според ситуационните планове, огледално на нея, от лявата страна на входа, е отредено място за още една сходна административна сграда при бъдещо разширяване на комплекса. Реализираното служебно здание разполага с 5 стаи и музей с препараторна и лаборатория на партера и 3 жилища на етажа: 5-стаен апартамент за управителя на кланицата, 3-стаен апартамент за старшия лекар и едностаен – за главния надзирател или лекар. В зимника са разположени помещения за централно парно отопление.26 Входът на съединителния коридор (ляво) и дирекционното здание (дясно). Архивна снимка, сп. „Сердика“ Техническо оборудване Важно условие за осигуряване на бързото и хигиенично транспортиране на месото в рамките на кланицата, е наличието на висящ релсов път. Тази система свързва местата за клане със съединителното хале и оттам – с хладилниците. За софийската кланица тя е внесена от немската фирма „Макензея“. Типът на висящия релсов път, с който е оборудвана софийската кланица, възприет като най-удобен и практичен, е от „двойно Т“ – двурелсов. Този тип осигурява бързо движение на транспортните котки, а също и използва по-малки профили, което оказва влияние върху височината на сградата и оттам – по-ниска стойност на самите транспортни котки. Висящият релсов път е окачен върху стените конзолни фахтверкови мостове. При пресичането му на съединителното хале, конструкцията е прикрепена към висящи лостове. Окачен е на 3,80 м. височина от пода. Към висящия релсов път спадат както самите двойни релси, така и транспортните котки, куките и прътите. Котките, които обслужват релсовия път се окачват върху шините посредством две колела с диаметър 20-25 см. с преден и заден буфер и приспособление за смазване с грес. Колелата са поставени на една ос с обикновени лагери. На тази ос е окачен железен прът, което в долния си край завършва с две куки или – както е в кланицата за свине – завършва с разтегателна кобилица. Кланицата е оборудвана с 4 вида транспортни котки: 1) Котки с къси куки за транспортиране двете половини на едрия добитък; 2) Пакетни транспортни котки с 4 куки и 1 гривна за транспортиране на четвъртинки от едрия добитък или на 4 половинки от свините; 3) Дълги транспортни котки с разтегателна кобилица за манипулация на свините с кланицата за свини; 4) Дълги пакетни транспортни котки, завършващи с шина, на която са поставени голям брой малки куки – служат в кланицата на за дребен добитък и за птици, а също така и в хладилниците.27 Висящият релсов път и котките в кланичната зала за едър рогат добитък. Архивна снимка, Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“. Друга важна част от техническото оборудване на кланицата са хладилниците. Трябва да отбележим, че към 1931 г., когато кланицата е в стро еж, хладилното дело в България все още си пробива път. Обвързано е и, разбира се, със споменатите по-горе закони от 1922 г. и 1924 г., след които на много места в сградата започва изграждане на кланици. До построяването на столичната кланица, обаче, в София има само една хладилна инсталация (в халите), а в страната са налични 1528 . В Софийската кланица инсталацията е доставена и монтирана от „Линде“ – Висбаден29, като българските представители на фирмата са „Братя Маджукови – Русе и София“30 Големите индустриални кланични хладилници представляват помещения, разделени на множество клетки с железни решетки. Клетките са с възможност висящият релсов път да влиза вътре в тях. Оборудвани с поцинковани куки за окачване на месото. 31 В технологично отношение процесът на охлаждане на месото минава през няколко етапа. След като е преминало през съединителното хале, месото се внася в предхладилника, където се оставя във висящо положение на транспортния път за 24-48 часа, след което месото се транспортира до същинския хладилник, където се съхранява от 10 до 20 дни. 32 Архитектурен облик Всички сгради от комплекса са масивни стоманобетонови постройки, което до много голяма степен определя и техния архитектурен облик. Промишлената архитектура и техническото и инженерно ниво на българските строители от времето между Първата и Втората световна войни предлагат възможността за реализиране на някои интересни архитектурни решения, които са в съзвучие с идеите на архитектурата на Модерното движение. Всичките помещение в комплекса са обилно осветени посредством странично и/или горно осветление. Страничното осветление е изпълнено в групирани с ленти прозорци, което осигурява необходимата светлина за работния процес. Изключителен интерес представлява съединителното хале със своята оребрен от стоманобетонови рамки свод. Съединителен коридор – съвременен вид. Снимка: авторът. В художествен и пластичен аспект доминира повтарящият се мотив с арки със заострен връх. Такива могат да бъдат отбелязани по всички представителни и видими откъм околните улици части на кланицата – както при входа на съединителното хале и на административната сграда, така и при водонапорната кула. Трябва да отбележим, че същият елемент, отново повтарящ се като лайтмотив, може да бъде регистриран и при първоначалния проект за кланицата от 1928 г., при който аркадите на дирекционно то здание също са предвидени със сводове със заострени върхове. Това представлява своеобразна препратка към старите архитектурни практики, доста често използвана около 1930 г. Такива сводове можем да видим както при обществен и сгради като Софийската митрополия (арх. Пантелей Цветков, 1935 г.) , сградата на Агрономическия факултет (арх. Г. Овчаров и арх. Г. Попов, 1924-30), така и при жилищни сгради (кооп. апарт. сграда на ул. „6-ти септември“ № 51, арх. Ц. Петков и арх. С. Горанов, 1929 г.). Пиететът към този елемент трябва да бъде разгледан в контекста на идеите за „родното“ в българската архитектура – 1920-те години са време на търсене и самоосъзнаване на национална идентичност, поради което „историзиращите“ препратки са нещо съвсем естествено за тогавашната строителна практика33 . Входът на съединителния коридор и водонапорната кула – съвременен вид. Снимка: авторът. Кланицата – съвременно състояние и бъдеще От първите години на XXI в. софийската кланица е преустановила работата си. Към момента сградата не изпълнява функциите, които са ѝ отредени, а служи за склад за непотребна апаратура. Въпреки дългогодишната експлоатация, комплексът до някаква степен е запазил своята автентичност. С малки изключения обемите са напълно съхранени, металните конструкции на остъклението също не са подменяни в годините. Както може лесно да се провери, сградата няма статут на културна ценност, което я прави уязвима и застрашена от бъдещи намеси или разрушаване. Към момента в съединителното хале липсват почти всякакви следи от висящия релсов път, обслужващ комплекса. По неофициално потвърдена информация, оборудването на хладилниците и компресорите също не е налично. Към този момент единствено може да се каже, че бъдещето на кланицата (както и на повечето индустриални обекти из страната, изгубили своята първоначална функция) е неясно. Нека погледнем към някои добри практики за опазване и ревитализиране на подобен род сгради. Като много показателен пример за потенциала на индустриалната архитектура като пространства за друг тип дейност, привеждам кланицата в Мадрид. Откритият през 1911 г. кланичен комплекс с площ от 165.415 м 2 (за сравнение – площта на парцела на софийската кланица е 130.000 м2 ) в испанската столица работи до 1996 г. През 2003 г. мадридската община решава да превърне пустеещата сграда в център за съвременно изкуство, като какъвто функционира и към настоящия момент (Matadero Madrid). Комплексът се състои от много пространства за различна дейност – експозиционна площ, зали за концерти или съвременен арт пърформънс и др. Друг интересен пример има и в италианския град Пиза, където сградата на старата кланица функционира като технически музей. В нея е настанен Музеят на изчислителната техника (Museo degli Strumenti per il Calcolo). Във втората половина на 1990-те, след като предприятието вече е преустановило работата си, двете сгради на кланицата са преустроени и приютяват експозиция, представяща 5 хиляди години от историята на изчислителната техника – от абака през механичните сметачни машини до съвременните компютри. И двата примера показват адаптивността на загубилите вече оригиналното си предназначение стари кланични сгради за нуждите на музейни експозиции или културни центрове. Това до много голяма степен се дължи и на близостта на кланиците до центрове на градовете (тъй производството не предполага отделяне на вредни емисии от газове) и улеснява достъпа на посетителите. Софийската кланица също има потенциала да се превърне в работещ културен център или експозиционна площ на музей, тъй като се намира сравнително близо до туристическия център на столицата и е разположена на голяма пътна артерия (ул. „Каменоделска“) в близост до спирки на градския транспорт. Това до много голяма степен би могло да се смята за предпоставка за бъдещото развитие на този обект с немалък потенциал. * * * Днес, когато рядко се обръща внимание на индустриалното наследство, въпросът с опазването, изучаването и бъдещото развитие на значимите промишлени обекти остава отворен. Често пъти сградите на кланици, фабрики, складове и пр. не са просто голи фасади, ами могат да се окажат достоверно свидетелство за нивото на техническото развитие на страната в даден етап. Със загубата или неглижирането на тяхната важност се изправяме пред опасността от заличаване на десетилетия от стопанската ни история.

цитати:
1 Папагалов, Георги, „История на съвременната архитектура“, изд. „Техника“, София, 1990 г., стр. 26;
2 В специализираната литература от първата половина на XX век материалът фигурира като „железобетон“;
3 Папагалов, Георги, „История на съвременната архитектура“, изд. „Техника“, София, 1990 г., стр. 63;
4 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г., стр. 79;
5 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 163;
6 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 1;
7 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г. – стр. 80;
8 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 164;
9 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г., стр. 82;
10 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г., стр. 84;
11 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г., стр. 113-117; БАН – Архитектура на България 1878-1944, стр. 164- 171; Пловдивски общински вестник, бр. 87, 14.09.1931 г.;
12 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 165;
13 сп. „Архитект“, бр. 9-10, 1928 г.;
14 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 165;
15 сп. „Архитект“, бр. 8-9, 1935 г., стр. 148;
16 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 167;
17 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 166;
18 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН,
19 Христова, Десислава; Грънчаров, Петър. „Знакови сгради и съоръжения по българското черноморско крайбрежие през XIX-XX век“. В: Сборник с доклади от 7-ма Международна конференция „Архитектура, строителство, съвременност“, 28-30 май 2015 г., ВСУ, Варна, стр. 85
20 сп. „Архитект“, бр. 9-10, 1928 г., стр. 6;
21 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 2;
22 сп. „Сердика“, кн. 6, 1938 г., стр. 21;
23 сп. „Архитект“, бр. 8-9, 1935 г., стр. 147;
24 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 11;
25 сп. „Архитект“, бр. 8-9, 1935 г., стр. 147;
26 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 4;
27 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 11, 12;
28 Йорданов, М. „Значение на хладилника за зреене и запазване на бялото саламурено сирене и кашкавала“, печ. „Сългасия“, София, 1932 г., стр. 163-4;
29 Марковски, Петър. „Строителство на кланици, месокомбинати и хладилни антрепозити“. В: „Архитектура на България 1878-1944“, БАН, стр. 167;
30 Ръководство за ледни машини Линде, модел „Райнланд“;
31 сп. „Архитект“, бр. 1-2, 1930 г., стр. 14;
32 Йорданов, М. „Общинско ветеринарно дело. Кланици, хали, хладилници, млекооползотворяване, тържища за животни“, София, 1940 г., стр. 102;
33 Стоилова, Любинка. „Търсения на национална идентичност между двете световни войни в архитектурата на София“. B: „София и нейните образи“, София, 2004: стр: 84-98;